вторник, 2 август 2011 г.

ОБИКНОВЕНО

Любов
Обикновено вечер бързаме към леглото. Устремени в собствените си мисли. И вглъбени в собствените си очаквания. И сигурни. Че сме дотолкова субективно независими, че да бъдем разбрани в своята изолация.
И наистина сме разбрани.
Защото отсреща ни очаква разбирането за изолация. Чувството за субективна независимост. И съзнанието, че тази вечер ще сме заедно в леглото.
Но сами.
Прегръщаме се за лека нощ. Докосваме се и произнасяме обичайното „Обичам те! Лека нощ!“
После се отпускаме и понасяме неизвестно къде.
Ако си имаме психоаналитик, ще се опитаме утре да му разкажем докъде сме стигнали.
Но всъщност тъжната истина е, че ние никъде не сме тръгвали. Нищо не сме напускали. Към нищо не сме се устремявали. И до никъде не сме достигали. В това, което се случва с нас няма сюжет. Защото мечтите са прекрасни. Но никоя мечта не е сюжет на самата себе си.
Не е достатъчно да мислиш, че обичаш.
Нужна е и волята да не се изгубиш в собствения си свят.

Стефан Пеев