понеделник, 15 август 2011 г.

ЕДИН УБИТ

Димчо Дебелянов
Рисунка: Борис Ангелушев
За гибелта на поручик Димчо Дебелянов - доброволец на фронта, се пишат различни истории. Като тази, че стоял до дърво, гледал нощното небе и святкащата му цигара привлякла вражеския куршум. Очевидци разказват друго - раняват го ниско в корема, настъпва смут. "Що стана? Ротния убиха!" Поискал вода, едва успял да попита: "Нали няма да умра". "Не бойте се, г-н поручик, леко е" - "Ох, не е леко", отвърнал той и издъхнал.
Подофицерът прибира личните му вещи заедно с часовника, който продължава да върви... Търсят адрес, на който да ги изпратят. Но адрес няма, подпоручик Димчо Дебелянов просто няма дом. Изпращат ги на сестра му Мария в Самоков: чернови на стихотворения, книги, няколко еделвайса. Каруца откарва тялото му към двора на черквата "Света Богородица" в Демир Хисар. Там то пролежава до август 1931 г., когато Невена Буюклиева, представител на кръжеца "Живо слово", Д. Подвързачов, Г. Райчев и братът на поета Илия откриват гроба, измиват костите му с вино и в ковчеже ги пренасят в родната Копривщица. Издават и акт за смъртта му, в който допускат две грешки: че е на 25 години, а той е бил на 29, и че е родом от Ихтиман.
Ала всичко това може би нямаше да се случи, ако адютантът на полковия командир не беше зачеркнал името на Дебелянов - Димчо Велев, от списъка на отпускарите и на негово място не бе вписал името на свой близък.

Източник: СТАНДАРТ


Димчо Дебелянов


ЕДИН УБИТ


Той не ни е вече враг -
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?

Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? -
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг!


Стихотворението е открито от Георги Райчев и е публикувано за първи път в "Стихотворения", 1920 г.