Бях малък. Много малък. И все още вършех от онези работи, за които възрастните винаги се карат. Един ден цялото ни семейство излезе на разходка. Обичайна разходка по главната улица на Пловдив. Пътят до центъра и пътят до дома ми бяха еднакво познати. Просто по конец. Опънеш го, и и вече си там. Тогава реших за първи път да съм самостоятелен. Отделих се от родителите си и тръгнах сред множеството, което пъплеше напред-назад. Скоро пространството около мен обрасна с хора. Минувачите нехаеха за моята малка героична мечта и за глупостта ми. За щастие всяко дете познава спасителната сила на плача. Не помня нито как съм плакал, нито колко съм плакал. Помня само мама, наведена над мен, как ме гледа в очите и тихо, за да не чуят другите, без укор, но с надежда да разбера ми казва: „Мисли, преди да тръгнеш на път. Светът е голям!“
Стефан Пеев
Няма коментари:
Публикуване на коментар