събота, 13 август 2011 г.

Владимир Свинтила | ДА БЪДЕШ ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ В БЪЛГАРИЯ Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Андрей Райчев
[ откъси от скандална лекция на професор Свинтила, изнесена пред тесен кръг хора ]

Тука влизаме в един кръг теми, които изглеждат на пръв поглед биографични. Аз съм си позволил много да се интересувам от живота на някои големи български автори. Трябва да кажа, че съм улеснен напълно. Баба ми е направила пристройки към триетажната къща, построена от дядо ми, които е давала под наем. От тая рента е живяла, живял е чичо ми, баща ми. И понеже къщата ни е до зоопарка (бившия), в онова време към края на града, и наемите са били ниски, софийските интелектуалци са живеели в моя дом. Дълго време вкъщи е живял Кирил Христов, живял е Елин Пелин (нашата къща му е първата софийска квартира). Баща ми почина рано, но от леля ми, която почина 95-годишна, аз знам цялата интелектуална история на София, защото при Кирил Христов и при Елин Пелин са идвали редовно, поне два пъти седмично, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Димитър Бояджиев, П. Ю. Тодоров — всички тия хора, които другите изучават само по христоматиите, аз ги познавам в техния бит и в интимните моменти на живота им, най-вече в моментите на интимно страдание. Да кажем, един много сериозен източник за тази тема, това са дневниците на Кирил Христов, от 40 тома. Той много рано е доловил този контраст и го е регистрирал. Той посещава, да кажем, Елин Пелин, когато Елин Пелин е библиотекар в Народната библиотека и описва положението му. Елин Пелин е в едно малко стайче, поместено между два ватерклозета. Всеки две минути един от двата ватерклозета пуска вода, той няма никакво спокойствие — отварянето и блъскането на врати, разговорите пред вратата, няма атмосфера за работа. Второ, помещението, в което работи, мирише на клозет. И трето, то е така влажно поради двата клозета, че е чудно как Елин Пелин не е умрял от туберкулоза или от нещо друго. При това там той е непрекъснато тиранизиран от един човек, който няма абсолютно никакво значение в нашата култура — казва се Аргиров и е останал с това, че е превел дневниците на Иречек (не знам дали от чешки или от немски). Но когато той е директор на Народната библиотека, не е имал и тези трудове, но е имал възможността за пълното издевателство над Елин Пелин. Трябва да ви кажа, че в моето юношество, това беше най-голямото щастие на народностния елемент: гаврата и унищожението над човек, който претендира за интелектуална и духовна значимост. И това отношение изгражда биографиите на духовните хора на България.

Някъде от 1907 г. започва масовото преследване на Вазов. Началото на това преследване за съжаление е сложил Пенчо Славейков, който с пълно право е протестирал, че с тази опълченска или солдатска поезия на Вазов е вече свършено. Вазов е човек, който е свързан изключително с Възраждането, нищо от това, което е направил на тема извън Възраждането, няма стойност — нито „Казаларски царици“, нито „Нова земя“, нито „Драски и шарки“; те интересуват изследователя с някои наблюдения от социологически характер. Примерно прословутият му разказ „Дядо Йоцо гледа“ — той е интересен като една история на българската администрация, на нахлуването на новата култура, на срещането на елементарния човек с техниката, с държавните степени и т.н. — иначе, в художествено отношение това е една много банална история. Независимо от всичко, трябва да се каже, че примерно дори в „Под игото“ на ниво са 5–6 глави, останалите са от значение за нас с наблюдения на живота на манифактурния град на Възраждането, много богати и много интересни. Социологията на „Под игото“ е грандиозна, но художествената му страна е скромна. Неговите истински големи работи това са „Чичовци“, „Немили-недраги“, това са темите и типовете на неговата младост. Със своя първи период, който завършва фактически към 1894 г., той е с огромно значение, той е бил възпитател на нацията. Но това, което вече след Пенчо Славейков се подема срещу Вазов, то е отвратително — срещу му е писана такава помия от хули, че в съвременността човек не може да ги чете! С пълна вулгарност! Ще ме прощават дамите, но трябва да го кажа: „Какво ни занимава Вазов, люляка ли му е замирисал? На п… му е замирисал!“ — това е критическа статия. Вазов е руган, плют, навсякъде от всеки лумпен и от всеки гамен. И далече не с мотивите, с които Пенчо Славейков воюва срещу него — той воюва срещу него в името на една нова синтеза между България и Европа. Едно приближение до новите структури на Европа, не това старо разбиране примерно за някакви етнографски близости между България и Франция, защото тук танцуват народни хора и там танцуват.

Идваме вече до самия Пенчо Славейков. Той е уволнен и унищожен направо от една гад, С. С. Бобчев, вероятно най-нищожният интелектуалец, който България е имала. Той има като редактор едни заслуги със списание „Българска сбирка“. Но това не са и негови заслуги, там естествено се срещат последните представители от Възраждането, с мемоари, със статии, със спомени, със свидетелства и с изследвания. И друга заслуга на това списание е участието на Димчо Дебелянов. Разбира се, С. С. Бобчев не е имал никакво отношение към Димчо Дебелянов — на него са му липсвали поети. Той е дошъл — да заповяда. Има в един момент молба между списанията да представят нова българска поезия в периодиката. Така Антон Страшимиров дава път на автора на „Рицарски замък“ — само за да противодействува на „Мисъл“.

Днес се леят много фалшиви сълзи по отношение на Яворов. Това е една семейна драма, обаче социалните противоречия между него и жена му се подхранват непрекъснато от клеветата, от интригата. Семейният живот на Яворов става нетърпим от външното напрежение, защото Яворов е в обтегнати отношения с всички и не може да не бъде. Със социалистите — защото е скъсал, със софийската буржоазия — защото все таки той е провинциалист. А има и друго — баща му е касапин. Той е в контраст с голямата писателска среда, защото недоволствува върху наследството на Вазов и Ботев, върху една определена примитивна лирика. Той вече се интересува от интимната лирика. Тука също, по отношение смъртта на Яворов, има чувство за общонационална вина. Мине-немине известно време, изведнъж проблемът за Лора и Яворов става общонационален. Истината около Яворовата драма е съвършено друга. Аз бях много голям приятел с неговия биограф. От него знам един милион неща, които не са записани (в нашия свенлив свят). Павел Спасов ми е разказал следния случай: Яворов след ослепяването си, придружен от Тодор Александров, се спира пред „Славянска беседа“ (старата, която беше сграда на един етаж, вътре един грамаден ресторант и свърталище на софийската интелигенция). Тодор Александров влиза вътре, за да види някого и оставя Яворов, който тропа с бастунчето, пуши нервно и се разхожда. Вероятно Яворов не е искал да влезе, за да не покаже себе си в това състояние пред тържествуващия софийски елит. И докато той там се върти, имало струпани нарязани дърва за горене, той стъпва на едно дърво, което се търкулва и той пада в камарата дърва и се опитва да се изправи, отново стъпва на друго отрязано дърво и пада отново. В това време от бул. Руски се задават весели и хванати под ръка двама души, които са негови почитатели. Единият е Михаил Арнаудов, който е писал монография върху Яворов — „Към психографията на поета Яворов“, 1906–07 г., с която той дебютира и става, тъй да се каже, литературовед. Вторият е Асен Златаров, който пръв е писал върху личната драма на Яворов и се е опитал да я интерпретира, някъде 1915–16 г. — че това не е лична драма, а нещо повече. И двамата, когато виждат в краката си нещо весело (Павел Спасов като дете е наблюдавал тая сцена), когато се приближават и виждат Яворов, който се бори с дървата, се споглеждат, без да си кажат дума, теглят едно обратно движение и бързо-бързо се помитат към булеварда. Има запазени публикации на мъжа на неговата сестра, който му казвал: „Пейо, ти трябва да останеш за тази нация, да живееш“ и той му отговаря: „Каква е тази нация? Виж тоя вой срещу ми, като че всички са присъствали в оная нощ.“ Омразата срещу Яворов е отново — как да ви кажа — омразата към щастливия човек, към преуспелия, към талантливия, отново изригва този, извинявайте, български селски бурен.

Георги Машев, един от създателите на българската символична живопис, близък на Дебелянов, ми е разказал целия му живот. Дебеляновите контрасти са невероятни. Дебелянов, първо, е грозен. Лицето му е цялото на пори като от едра шарка, косата му е неприятно червена, той няма никакво приятно излъчване. В българската общност приятното излъчване е основно (то е свързано с естетиката на иконописта, това е дълга история). Примерно Христо Фотев направи цялата си кариера на базата на едно приятно излъчване. Иван Маразов направо кокетираше с приятното си излъчване. На такива хора в България пътят е открит, всички тичат да им помагат. Туй е свързано с нещо много старо и много сериозно, то е и една изродена черта на духа на класицизма. Дебелянов никой не го е пращал на фронта — той отива доброволец. Защо? Защото той е притеснен отвсякъде. Друг може да не отиде, но ако той не отиде, отвсякъде ще бъде упрекнат. Когато в София научават за смъртта на Дебелянов, Фердинанд е извикал шефа на бюрото за вербовка, посрещнал го долу на стълбата и го е бил с шамари по цялата стълба догоре.

Петко Юрданов Тодоров е, донякъде, незасегнат от тая история, по една много проста причина — той е много богат. Старият Юрдан Тодоров им е оставил големи пари. И това, което разправям, не са мои приказки, защото Тодоровица, жена му, в края на 50-те години беше жива. Бях писал някои неща, тя поиска да се срещнем и имах дълъг разговор с нея — беше яка, 80-90-годишна, имаше вид на 50-годишна, енергична, да погълне десет души като мене. Разпитвах я за смъртта на мъжа й. Петко Юрданов Тодоров умира в отчаяние от това, което става: цялата му среда е унищожена. Той няма вече с кого да общува, да има размяна на мнения.

Има друг един момент, който е много интересен. Това е бесът на Стоян Михайловски. Дори този голям том избрани негови работи, който издадоха напоследък, „Божественият размирник“, показва дълбокото страдание вече на засегнатия индивид. Той има един много страшен памфлет „От развала към провала“, който по негово време е бил учен наизуст. Неговата реакция, както и тази на Кирил Христов, минава отвъд защитната форма и е едно нападение. И финалът на живота на Кирил Христов беше много горчив. Той имаше една синекура в министерството на просветата и понеже е говорил нещо по адрес на Филов, пък то имаше какво да се говори, го уволняват. Отнемат му хляба — Михаил Арнаудов му го отне. И него го хранеше неговият книгоиздател, който беше забогатял от мемоарите на Казанова. Кирил Христов ми казваше: „Италианският развратник ме храни мене.“

Аз съм близък свидетел на драмата и смъртта на Вутимски. Ами драмата на Далчев, който едвам остана жив? В последните си 25 години неговият живот беше ад. Той превеждаше не като мене — аз превеждам с удоволствие, 5–6 страници на ден, до 8. Той беше просто измъчен да превежда, защото трябваше да храни 5 души. Когато поиска най-скромното място, което можеше — библиотекар на съюза на писателите, му се изсмяха, че има такава претенция. Владо Василев завърши живота си като коректор. Той коригираше в издателство „Български писател“ и от това му бяха доходите. Аз съм разпитал много обстойно един удивителен човек, Рашко Зайков, който е бил асистент на Айнщайн. И са запазени писма от Айнщайн до него, в които Айнщайн казва за математическите работи на Рашко Зайков, че „аз в тях се губя като петел в кълчища, не мога да се ориентирам“. Да кажем, Зайков има един прословут учебник „Статистически методи“, който е три десетилетия учебник в Синсинати. Него го извикват в България, за да почне тука работа. Детайли няма, свършва с това, че той е учител по математика. И съвсем случайно вече, когато почват и от българска страна работите по теоретична физика, атомно разпадане и т.н., трябва да го вземат, защото няма кого да пратят в Дубна.

Стига се дотам, че да бъдеш интелектуалец в България е престъпление. Вътрешният живот на интелектуалния тип представлява мрачна съдба до такава степен, че родители, близки и приятели почват едно бдение върху младите да нямат увлечение в интелектуалните професии. Оттам българската идея, че образованието трябва да създава само практични хора, homo faber, без теоретична мисъл, което е един пълен абсурд: какъв лекар ще бъдеш, ако не знаеш биохимия? Разбира се, тези неща не са били толкова неясни на българите. Изразени са във вицове. Например, минават в пъкъла край казани с катран. От гърците се подава някой и вика нещо, от турците някой плава и гори, само при българите е спокойно. Питат дявола защо е така. „Ами те се теглят надолу един друг“, отговаря им той. Или когато се извърши някаква грамадна мърсотия, има едно умилно запитване: „Ама защо ний българите сме такива?“ Тези работи се долавят не толкова рационално, колкото с инстинкт. И средният българин е еснаф, тарикат, хитрец, има цяла една гама от термини, които го обозначават. Например — „в мътна вода риба лови“, „знае къде зимуват раците“, „намерил е на баницата мекото“. Това са типове на социално поведение, на използване на злото. И кое е злото? Организираното безличие в борбата му срещу личността. Ухилените физиономии на тия, които знаят „къде е на баницата мекото“, които знаят „да те пратят за зелен хайвер“… Интелектуалната мафия, която е конституирана на тази основа, много дълбоко бди за инакомислещите. Ако тръгнеш да се противопоставяш, ще те уволнят, ще пребият сина ти на улицата, теб ще пребият, ще ти запалят къщата. Това не са празни приказки. От време на време България току пропищи около някоя личностна драма.

Владимир Свинтила